асенаВ (моята звезда)

Падаща звезда, падна тя, но не умря,

възроди се в мисълта, в прегръдката,

в моите ръце озова за миг се тя,

и остана там…във вечността.

Появи се, просветли ме,

усмивката ѝ прероди ме,

отидох там, където чаках

да отида, дори когато плаках.

Падна от небето на земята,

ние бяхме там – в полята,

веднага появи се красотата

и остава вечно във сърцата.

Муза стана тя за мен тогава

и няма да я пусна да избяга,

любовта остана си корава,

към небосвода се протяга.

Очите ти са толкова красиви,

красива си и ти, прекрасна,

мислите ти – мълчаливи,

притихна болката ужасна.

Пиша го за теб – изчакай,

всичко искам да ти дам.

Винаги до теб – не бягай,

заедно отиваме натам.

God, Son and The Holly Spirit

Влюбен в качеството,

пробуден от творчеството,

прокуден след пророчеството

и учуден от множеството

невярващи в божеството,

изобразило блаженството -

преображение на вселенското.

Няма как детинското

да бъде надскочено с ръст,

когато и дет' истинското

символизира кръст -

а той триединството -

син – образ на отеца,

и покоя и единството -

любов от край до края на конеца -

а кълбото се разплита

и полита и

дори там,

дето няма,

то не пита

и голямото помита,

преяло – сито с малките,

а те горките с мъките

не виждат обич в тях,

само гробищен страх.

По една риза за всеки

и колизия вовеки,

само като проявление,

водеща до възнесение

отвъд всяко мнение.

Цялото творение

във мойте вени е

и всяко зрение

затваря във забвение

всяко огънче

огънато,

помрачено

само за да бъде преродено

и почетено

и в непрочетените

редове

на предишни боеве,

срещу интро-зверове.

Всички спечелени предавайки се

дори и на предателя

и разпознаване в познанието

на светлината на създателя.

Аз съм тази светлина

приветлива.

Търсиш мен ли? Да!

Съвършено съответствие

в неъсвършващо последствие.

По следите на мечтите

проследихме как почти те

се сливат с реализирането

с изключение на формата

поробваща

намирането.

С.

Dancing With the Wind

Пулсираш в ритъм с полетите на птичките,
поклащаш се ведно с тревичките,
гъделичкани от вятъра в сумрака,
а понякога просто тик-така
те кара да прекосяваш всяка
изпъкналост
в търсене на изход от пъкъла,
сгряващ душата ти
вдишала, обичала, плакала,
тичала, питала, чакала
и все пак всяко там
стига до нея без свян.

Заглушавайки стрелките, замлъкват и копнежите. Всички преследвания утихват, заедно с разочарованията. Останете там, мили мои, и ви благодаря!

Днес, обаче, ще танцувам!

Infinity

Прераждане в празнотата

поразяващо нейното доизграждане

изваждайки жалките

прецеждания

за утоляване на

плътската жажда - кражба от

душевната насита.

Тя захвърля ситото

свито

в митовете

изкривени

от видовете

проявления,

когато измерването

на измеренията

бива изтрито

и промени

се вплитат

политащи

над вцепенени

свитъци.

Пламъци

увековечават словата

чезнещи,

само за да се преродят

за нови тежести.

Отхвърлянето им

празнува

товара,

разнесен навсякъде,

прекъснат

от отварата

на сенките,

прегръщащи плътта

и чезнещи

в проявленията.

Не търси, за да намериш

Спомняш си или преживяваш. Можеш да преживееш споменът само ако си се потопил в него напълно, а ако това се е случило ти няма как да го помниш.
Всичко вече е преживяно и всичко предстои ..
И забравяш, за да се очароваш отново и отново от всяко едно чудо - а най-чудните са най-искрено забравени - толкова дълбоко изпитани, че са основата на съществото.

Съществува само чудото, измислило всички миражи и халюцинации, само като повод да забрави чудното.
Чудното е в тривиалното, но е адски приЧУДливо как в далечното се усеща екзотичен негов субститут. Събличаш го, веднъж като му мине модата и виждаш, че истината е в голотата.
Нека не бъде прикривана! Няма как - тя е най-добре забравеното и екзотицирано чудо. Във всички аспекти - имаме фетиши към голи души, тела, истини .. дори и към тях се стрмим с пошлост, прикрила голотата на нашите намерения .. а в мига, в който се потопим в намеренията, те се реализират и биват намерени и намират.

Home

У дома е в рая. Корените ти са впити в светлината, а клоните са лъчите.

Имаш нужда и от тъмнина? Просто спи у дома.

Предай се на болката, на смъртта. Болката пречиства, а смъртта поражда.

Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.

У дома е в теб.

Бъди.

Shine

Когато вече всичко е казано и погълнато .. и стоиш на ръба на скалата. Тогава чуваш за първи път! Чуваш тишината. Чуваш в нея всичките си спомени, представи, мечти .. и виждаш как се разтварят там и от тях остава .. тишина. Те не съществуват.

Казаностите .. Къде са те? Те родиха тишината. Тук е покоят. Затваряш очи и блаженство обгръща цялото ти същество. Но ти се простираш далеч извън него. Усещаш го - очите те лъжеха до сега. Те ти казваха: "Това е твоята гледна точка от там, където си". НЕ!

Няма гледна точка, нито теб - всичко е само тишина.

Тя проглушава ушите ти. И без това отдавна нищо не ги бе радвало истински. Сега бяха обгърнати от съвършената музика - тази на спокйствието, безмълвието и вечността.

От нея изтръпваш - целият - до последната фибра. Допирът престава да съществува ..

И тогава вкусваш Истината. Оставяш слънчевият лъч, едва проправил си път през облаци и мъгла, да се разтопи на езика ти.

И изгряваш ..

Мир

Ще умра в мир. Представям си го. Виждам отвъд мрежата, отвъд видимото. Отвъд Края има безкрай, където песента на живота е изчезнала, но се е появила песента на вечността. Тя никога не спира, не може да бъде спряна, просто е там, звучи, кънти и преплита чужди животи в един. Настръхват всички живинки, останали отвъд безкрая..дълбоко в празнотата е пълно, препълнено, блика, извира, прелива…Животът прелива там, където няма живот… Не съм мъртъв, но съм в мир. Не съм и жив, но съм в мир. Навсякъде има мир, дори и там..с мен идва само душата ми, само дните пред мен остават пред мен. Вечност, мир, светлина – там са, виждам ги, не избледняват. Не мога да видя себе си преди, виждам се само зад мрежата..зад мъглата от изгубени души, които търсят своя мир. Аз съм там, за да им помогна, да ги поведа напред, към началото след Края. Но когато поведеш много животи, забравяш за собствения си и той е там някъде, но е малка част от цялото. Без изгубените души няма цяло, има само част от Всичкото. Една прашинка не може да направи облак от мъгла…една клетка не може да създаде тяло…всичко трябва да е запълнено за да има Цяло. Аз го запълвам, като повеждам Живота след живото, отвъд мрежата..отвеждам душите към призмата, която ги пречупва и те стават безброй, като запълват и последната дупка във вечността. Тогава вече има Цяло, тогава вече има смисъл за живот, но той се намира отвъд всичко, което е било….намира се отвъд Живота. Умрях…и съм там, прескочил живота, стигнал до Цялото. Беше мир, душите бяха в едно, Цялото бе събрано, сглобих вечността. Сега си отивам, остава просто вечен мир, а те са там…в Цялото…във вечен Мир!

Отвъд

Където изгряват духовете -
измежду вонята на труповете
страхът се натрупва -
затрупва
светлината – изход от тунелите,
не допуска черното при белите.
Обича контрастите,
но с безстрастието
на властните
отрекли се от трона и скиптъра,
само и само да чуят молитвата
на изгубените души -
там където всичко се руши
и да възкресят от руините
блясъкът на съвършеното
той след плен помита
завършванията
и започва
да дарява
любов
и изкрещява
застанал пред бездната,
колко я люби и мрази -
изчезва там ...

Само, за да се прероди в нейната глъб -
където остави своята обич и своята скръб.
С тях прегръща мракът отново
със сливане връща всички окови -
на властващите
и така поражда и в тях крясъците
и посочва проблясъците -
падащи звезди
вечно завръщащи се
дето преди
всички превръщания
прегръщанията
бяха и ще бъдат
единствената реалност.

S.

OM

Всеки скептицизъм грохва смазан

изпод мощта на случванията.

Егото бива наказано

от природната стихийност.

Остави го да изгние в шумата

и ела да ти покажа клоните.

Дочува се и шум оттам

от окъснели сови.

Всички бързат към сънищата,

и се будят усмихнати

някъде насред друмищата

благодатни, притихнали...

Красо-ТИ-те

Понякога питате ли се какво е красотата?

Или пък защо живеете в необята?

Защо точно аз, а не той?

Защо аз съм аз, а той е той?

Защото всеки лъч светлина е само мой!

Във този телесен слой

мислите са ни безброй.

Аз съм аз и той е той,

а отговорът на въпроса е в застой.

Никой не нарича първата звезда последна,

но ти я погледна

и хоп – тя изчезна безследна.

Последният ден донесе първа нощ,

но когато тъмнината изпари се и настана тази мощ-

мощта на словата,

на душата

и на това под гърдата,

тогава не беше ли мръсно,

че сме стъпили на земята,

и всичко това се случи толкова късно..

Хората са долу, но най-ниското

е краят на високото,

А там е синьото,

безкрайното и потайното.

Вече сме в небето ние,

но къде сте вие,

аз и той сме там,

но вас ви няма – не ви ли е срам?

Пренасям се във друго тяло,

„себе си” изчезна,

светът създадох аз, но кой съм аз

след като изчезнах

и във другото се влях.

Чуждите мисли станаха мои,

моите пък други - чужди,

няма вече лош застой,

изпълняваш просто нечии нужди.

Погледни през неговите очи

и тогава ще разбереш дали боли…

Не казвай „спокойно човече”,

защото от истината си далече…

Вопъл или вой

Вопъл, вой

към простора

разпрострял се навсякъде

сякаш себе си моли

някак си с бурите да избягаме,

останали привързани към него,

озъртащи и питайки се: „Де го?“

Слепотата в погледите

заблестява,

а от нея се излюпва паяк

без никаква представа,

че просторът не е стая

и оплита се във формите

измежду центъра и фонове.

Време е за вечност,

а скитането безконечно

се зове „покой“,

пробуден

с вопъл или вой.

The beginning

Сатори, нирвана, мокша, Дао означават едно и също – пътят за достигане до есенцията. Тя от своя страна не е нито път, нито локация (респективно цел). Няма разлика между откриването на Пътя и достигането до есенцията. Няма и начин за отклоняване от Пътя, възможно е само той да не бъде разпознат, докато се върви по него. В този ред на мисли Реалността е виртуална, тъй като показва пътя, но скрива от нас, че това е Пътят, подобно на филм, в който се ползва част от реалността, която отговаря на изискванията за обстановка в сюжета и чрез декор, осветление, филтри и различни други обработки се постига желания ефект. Това, което се вижда на лентата пак си е същата реална полянка, само че стената, използвана за декор е само холограма.     

Всеки открива смисъла на живота в различни неща. Той се формира като комулативна оценка от всичко, което човек преживява. Обикновено този смисъл движи живота на всеки напред. Осмисля го. Прави човек с цел, която е в унисон с него щастлив. Това ли е щастие? Или щастието е смисъла? Или поне целта? А кой казва, че трябва да има смисъл .. или цел? И двете са просто думи, изразяващи абстракции. Абстракции, които са градивните частици, на Реалността. Въпросът не е кои са най-правилните такива. Няма въпрос всъщност. Смисълът не е „извън кода”. Няма „код”, няма смисъл! Просто живееш .. евентуално .. или съществуваш .. или си .. или не .. въпросът не е екзистенциален .. няма въпрос! Всичко е едно, не съществува нищо различно от всичко, не съществува нищо подобно на всичко. Във всяко едно нещо се съдържа всичко, от различен ъгъл. Няма правилен ъгъл. Начинът е да се обхваща всичко в цялост.

Из "Виртуална ли е Реалността?" by Sratsimir Baryakov & Boris Grozdanov PhD

dustlings

Откога вървим по тази прашна пътека? Не помня какво беше вчера. Не помня какво е било преди. Едва ли е имало "преди". Едва ли ще стигнем до "след".

Вдишвам прашинките, приветствам ги в съществото си, така както те ме приветстват на пътя.

От къде ли се натрупват?

Безчетните стъпки по пътя откъсват късове прашинки, които се носят около нас.

Те не замъгляват гледката - те СА гледката! Не замърсяват въздуха, те СА въздух!
Чуй как пеят ...

Последното - старт-финала - излез от пистата - лети през измеренията - обедини ги

Последното,
а после то
последвано
от посланието
постлано в
послеписите
на после-живите
предшествани
от нашествия
на наши
нещастия,
а щастието
прочиства
честитото
чувство
чувано
често
на честотата
на себе си.

Има ли други?
Разликата
в празните ликове
на празниците
и техните подопечни
съотечественици
технически
пресъздали
съзиданието,
останали встрани от
странното
еквивалентно на
страниците
написани
от отците им
отчитащи се
пред своите
като "свой и те",
а останалите
остават,
стават
наместват се,
местата
се размиват и
изчезват.

Мостът на реалността

Гъделичкащи мозъка звукове...

Градящи, развиващи се умове.

Вместо с "музика" и тостове,

те изскачат с умни постове...

Тези съвременни апостоли

опитват да преминат моста ли?

От една страна - простотата,

а от другата - искрата.

Искрата на това да бъдеш

по-различен, а не "пъпеш"...

Да постигнеш целите в живота

и да бъдеш ти като пилота -

този, чиято мечта беше

в облаците да летеше.

А отдолу във реката мътна

стоят бездейно без да мърдат

като изпаднали в летаргия сомове.

Чакат, а не четат дебели томове

от необятните научни текстове

и от трудните словесни жестове,

сътворени за да носят просветление,

а не да доведат до това явление!

Явлението, което чалгата докара,

създадена да те отнесе в "бездара".

И ето хората живеят,

трудят се,

опитват се да съумеят.

А тез маймуни гадни долни

дърпат ги,

опитват се да ги направят болни.

Заразяват ги с тяхната простотия

докарват им главоблъсканици, олелия...

Посветено на опитващите, 
подтикнато от цитата на Silent City:

"Малка музика. Тостове. 
Не виждате ли - прости сте!"

Румен Колчагов

YinYanging - part 2

Препрочитане, но изскачат нови усещания, идеи, смисли .. и пак светлите са преборени от мрачни, а те се разпадат на светлинки - прояснява се, светлинките са свещи. Догарят, но идва денят. Угасват по пладне.
Сянка под премъдрото дърво. Няма какво да каже, нито притежава нещо, което ти не - ти имаш твърде много неща, които те отличават от него.
Потъваш в забрава и изплуваш измежду звездите. Яхваш комета, дишаш звезден прашец, а с издишването раждаш черни дупки.
Последна страница - корица .. и пак си тук. Изборът пречи, ограничава. Отпусни се - ти си течението!

Към първа част

Yin to the Yang

Ново четиво - ново прочитане на себе си. Всичко се разжда в обмяната на мисли и опит - и отсам и отсреща се зараждат ноподозирани и привидно несъществуващи досега реалности. Но дали е така? Дали всъщност същото това общуване: било то чрез постъпки, чрез думи, чрез писане или каквато и да е друга експресия - не отключват неща, които ги има и у нас и у всеки друг. Просто малко по малко угасналите завинаги диодчета просветват - и отсам и отсреща. А когато светнат всички - парад на светлината. Или .. светлина без мрак - едва ли ..
Светлината поглъща, както мракът - ако всички сме еднакви - то всички сме лъчи на едно и също слънце, същото което заедно с хиляди звезди е погълнато от лъчите на мрака...

To be continued..

part 2

Friendly inspiration

Когато границата между реалността и фантазията е толкова безкрайна и същевременно тънка, че почти преплита двете измерения ... точно така се почувствах вчера, докато бирата и цигарения дим се опитваха да преборят депресията, подтикната от съвършения текст на песента и отвратителния вкус на действителността.

Румен за реалност заговори

и ума си той отвори.

Паралелното е относително и не

знаем истината за него,

но мислите ни са безкрайни

и изхвърчат като торпедо.

Тримата сме едно цяло

и не ни боли за щяло и нещяло,

вихърът се спря в душите ни

и въздухът е вече във гърдите ни!

Добре сме се събрали тримата -

задругата на мислите и римата.

Сместа е изненадваща и силна

и обсипва ни обилно,

а ние жадно наквасваме устни -

елексира – божествено вкусен -

храна за душата, енергия.

И тя се разтваря в безмерното,

а там всичко е истинско,

да, далеч от инстинктите,

свещени мигове
зловещо издигат ни, 
но нямаме страх от високото
и реем се там и посоките
са просто илюзия.
Захвърляме маски нахлузени

и сме себе си!

It's all the same

Всичко е празно:

случки,

омраза

 и тази

    другата

 дето гази

    първата -

 заслугата ѝ -

        лази,

        напъва се,

        но спъва се

        и потъва

   на дъното,

       и отплува

 със слънцето,

щото

      няма го зрънцето

      дето от цялото

е само кайчец.

             Началото

             почва 

     вода и лед -

кръгче порочно

     в небето -

     под почвата

     проточва се

и се влива в небето

                   и ето -

         светлото ято

 ветровете подмята.

    Секундата слята -

  всевиждащо сляпа

     ПРОГЛЕДНА

     и до последна

                капка

             поседна

          до камъка

               горещ -

изпарѝ я,

а по камъка скреж

 и магия

скрепваща

злото и добрия

          подтик

нанякъде.

Но всичко е празно

и няма дè

да оставиш тези мисли.

Събуди се!

                   Спиш ли?

Еднакво Е!

"Аз"

Описваме картината – зелена е градината.

 Рисуваме описанията – тъгуваме за желанията.

Картините показват – понякога разказват.

Рисунките са картини, спомените са години –

отминали в прекрасното, назад си е нещастното,

ужасното и властното.

Смисълът е във безсмисленото.

Изкривяваме себе си – погледът ни е във цялото,

ти си там във бялото, съществуващото,

бленуващото и ликуващото.

Нищо в нас не спира и никога не ще умира,

но  и „Аз” често парадира. Ще кажеш –

какво ли е „и „Аз” често парадира”,

но само „Аз” ще ти го гарантира.

Ще ти каже истината странна,

ще те изхвърли от вълната плавна,

„Аз” си ти, и ти съм „Аз”отдавна,

 парадира ти душата гладна!

Кое какво ще гарантира? Животът ти ще запулсира

и всичко ще изчезне във неспира.

Със раждането ти - появява се живота,

но той не знае какъв ще бъдеш ти,

тъй че ти написа тази тъжна нота,

тъжна ли е – ти кажи?

 Малка част от нас е да живеем,

но не и да се слеем:

със вечното и човечното,

с природното и  мисловното.

Музиката в нас е силна, болна, тиха, волна,

изрязваме нещастието и идва само щастието.

Звуците са на духа, изпълнен със тъга,

преборихме го ние и „Аз” е на върха!

„Аз” си ти, и ти съм „Аз”отдавна,

 парадира ти душата гладна!

Ще ти каже истината странна,

ще те изхвърли от вълната плавна!

За Него

Започна само в сън, но завърши то навън,

дойде с камбаната огромна този силен звън –

не спря, не отшумя, не избеля, но отлетя

и скри се надълбоко в мрачната гора.

Виждаше ли светлина или всичко е лъжа?

Появиха ли се тръните във твоите крака?

Опита ли да проговориш, бе ли тишина?

Защо не проговори, защо си замълча?

ТИ СИ ТУК, В ГЪРДИТЕ, В НАШИТЕ СЪРЦА.

Вечността ни сътворява, отваря ни врати,

създава светлини и думата „боли”.

Тя ни подмладява, прави ни добри,

Но думата „боли” е още тук, нали?

Прашинка прелетява и виждам те във нея,

ти си в мен и аз ще продължавам да живея,

но усещаш ли, че това е само снимка,

а аз на края осъзнавам, че съм таз прашинка.

Дълбоко в мен си ти - прахта е избеляла,

годините отминаха - тъгата си е цяла,

да – прахта е избеляла,

да – тъгата си е цяла!

Art

Случва се от нищото и онемяваш. Разбира се, че няма как да бъде облечено в думи, нито уловено на снимка или картина. Винаги се изплъзва, когато опиташ да го хванеш. Затова го оставяш и му се любуваш. Тази любов се загнездва у теб завинаги и не ти трябва нито снимка, нито текст. То е мелодия на Душата, а ти можеш да попееш в съзвучие с нея. Прекрасна песен!

Бих я нарисувал ...

Life without pockets

Нов ден, нов низ от моменти. Нов в сравнение с вчера - едва ли ако държиш вчера в джоба си. Изхвърли го!
Освободи място в джобовете си за нови дрънкулки. Знаеш ли - по-добре си заший джобовете, тъй като ако не ти идва да използваш нещо, а го вземаш just in case - то същото нещо е не по-малко излишно от опаковката от вчерашния бонбон в джоба ти. Още ли не е изхвърлен? Още ли ползваш джобове? Защо не си татуираш два-три? И без това са гравирани в душата ти ..

П(р)олет

Не съм светлината,
а прозореца в главата.
Гледам към полята
и приятен изглед –
взор със вятър
подмята листата,
под старата стряха
секундите спряха,
моменти се сляха.

Времето бе безкрайно,

но всичко остана трайно,

под стряхата е тайно,

тихо и омайно.

Появи се лястовица,

пролетта настъпи,

таз прекрасна птица,

прелетя милиони пъти.

Над дървета, над тревата

се разнесе чуруликане,

на цветята аромата -

низ щастливи мигове.

G. & S.

Извисяването

Не смятам, че е там горе. Първо: там горе не се знае дори "горе" спрямо какво е. Второ: дори и да приемем допускането, че има единно там горе - то там не е по-различно от "долу" или по "средата". И трите са просто абстракции създаващи илюзията за фрагментираност. А дори и да действаме по парадигма, която приема като основен принцип, че фрагментираността все пак е налице - то извисяването може да се случи и посредством най-дълбоките бездни, а не само погледът на отворите им отвисоко.

Нещата са относителни само докато се опитваме да ги разглеждаме като конкретни. Медитирайте над това! :)

* * *

Няма място като вечното.
Няма пътища до там.
В на съзнанието пътечките
си изгубен и си сам.

И не виждаш космоса.
Не усещаш и оттатък.
Да, посоки много са,
а маршрутът кратък.

Но натам не духа вятъра
и звездите не насочват.
Там приключва мярата
и безмерното започва.

Преди началото започва
и приключва във безкрая..
Пониква във ефирна почва
и повяхва .. и блуждае

между моментите във енергията.

С.

Светлина

Поредната нощ в която очите ми не се затварят,
поех дълбоко дъх и забравих за страха,
за грешките, започнати от нас и недовършени от вас,
за алчността, която изпълва вашите души във този час.
Нощта ме прави щастлив и отваря врати към друг свят,
свят, изпълнен с прекрасни лирики и щастие,
но когато небето изпълва се със светлина,
идва моето непредвидено и неканено нещастие.
Боря се с това всеки ден, когато видя светлината,
опитвам се със всички сили да изгоня тази тъмнина,
която тъй удобно и уютно настанила се е в мен,
и не ме оставя на мира всеки светъл и топъл ден.
Изминаха се месеци, години и това се промени,
този прекрасен свят ни прави много по-добри.
Тъмнината бавно си отива и съзнанието ми я изтрива,
и идва само щастието, а светлите дни станаха малко по-добри.
Всичко случило се ме направи силен и усмихнат,
сякаш цяла вечност чаках болките ми да притихнат,
но щастието ми надделя
и в живота ми в момента има само светлина.

Темпорален Ледников Период

За да бъде застинало, времето трябва да има и функцията да не бъде такова (поне като потенция). Самото проявление на другата същност не предполага, дори откъслечно, наличието на диаметралнопротивоположната такава. Това би било подобно на нагласата при която, виждайки дървото неподвижно, допуснем, че за да е такова, то е избрало това състояние пред другото (да се придвижва в пространството), което също е иманенто за него.
Предвид гореизказаното, при случай на застиване на времето, то вероятността то след определен момент да започне да тече отново линейно, спираловидно или циклично е близка до нула. Защо?

Просто е - защото това би трябвало да се случи в следващия момент, но при застинало време такъв няма - нито пък предишен. Само вечно сега.