"Аз"

Описваме картината – зелена е градината.

 Рисуваме описанията – тъгуваме за желанията.

Картините показват – понякога разказват.

Рисунките са картини, спомените са години –

отминали в прекрасното, назад си е нещастното,

ужасното и властното.

Смисълът е във безсмисленото.

Изкривяваме себе си – погледът ни е във цялото,

ти си там във бялото, съществуващото,

бленуващото и ликуващото.

Нищо в нас не спира и никога не ще умира,

но  и „Аз” често парадира. Ще кажеш –

какво ли е „и „Аз” често парадира”,

но само „Аз” ще ти го гарантира.

Ще ти каже истината странна,

ще те изхвърли от вълната плавна,

„Аз” си ти, и ти съм „Аз”отдавна,

 парадира ти душата гладна!

Кое какво ще гарантира? Животът ти ще запулсира

и всичко ще изчезне във неспира.

Със раждането ти - появява се живота,

но той не знае какъв ще бъдеш ти,

тъй че ти написа тази тъжна нота,

тъжна ли е – ти кажи?

 Малка част от нас е да живеем,

но не и да се слеем:

със вечното и човечното,

с природното и  мисловното.

Музиката в нас е силна, болна, тиха, волна,

изрязваме нещастието и идва само щастието.

Звуците са на духа, изпълнен със тъга,

преборихме го ние и „Аз” е на върха!

„Аз” си ти, и ти съм „Аз”отдавна,

 парадира ти душата гладна!

Ще ти каже истината странна,

ще те изхвърли от вълната плавна!

За Него

Започна само в сън, но завърши то навън,

дойде с камбаната огромна този силен звън –

не спря, не отшумя, не избеля, но отлетя

и скри се надълбоко в мрачната гора.

Виждаше ли светлина или всичко е лъжа?

Появиха ли се тръните във твоите крака?

Опита ли да проговориш, бе ли тишина?

Защо не проговори, защо си замълча?

ТИ СИ ТУК, В ГЪРДИТЕ, В НАШИТЕ СЪРЦА.

Вечността ни сътворява, отваря ни врати,

създава светлини и думата „боли”.

Тя ни подмладява, прави ни добри,

Но думата „боли” е още тук, нали?

Прашинка прелетява и виждам те във нея,

ти си в мен и аз ще продължавам да живея,

но усещаш ли, че това е само снимка,

а аз на края осъзнавам, че съм таз прашинка.

Дълбоко в мен си ти - прахта е избеляла,

годините отминаха - тъгата си е цяла,

да – прахта е избеляла,

да – тъгата си е цяла!

Art

Случва се от нищото и онемяваш. Разбира се, че няма как да бъде облечено в думи, нито уловено на снимка или картина. Винаги се изплъзва, когато опиташ да го хванеш. Затова го оставяш и му се любуваш. Тази любов се загнездва у теб завинаги и не ти трябва нито снимка, нито текст. То е мелодия на Душата, а ти можеш да попееш в съзвучие с нея. Прекрасна песен!

Бих я нарисувал ...

Life without pockets

Нов ден, нов низ от моменти. Нов в сравнение с вчера - едва ли ако държиш вчера в джоба си. Изхвърли го!
Освободи място в джобовете си за нови дрънкулки. Знаеш ли - по-добре си заший джобовете, тъй като ако не ти идва да използваш нещо, а го вземаш just in case - то същото нещо е не по-малко излишно от опаковката от вчерашния бонбон в джоба ти. Още ли не е изхвърлен? Още ли ползваш джобове? Защо не си татуираш два-три? И без това са гравирани в душата ти ..

П(р)олет

Не съм светлината,
а прозореца в главата.
Гледам към полята
и приятен изглед –
взор със вятър
подмята листата,
под старата стряха
секундите спряха,
моменти се сляха.

Времето бе безкрайно,

но всичко остана трайно,

под стряхата е тайно,

тихо и омайно.

Появи се лястовица,

пролетта настъпи,

таз прекрасна птица,

прелетя милиони пъти.

Над дървета, над тревата

се разнесе чуруликане,

на цветята аромата -

низ щастливи мигове.

G. & S.

Извисяването

Не смятам, че е там горе. Първо: там горе не се знае дори "горе" спрямо какво е. Второ: дори и да приемем допускането, че има единно там горе - то там не е по-различно от "долу" или по "средата". И трите са просто абстракции създаващи илюзията за фрагментираност. А дори и да действаме по парадигма, която приема като основен принцип, че фрагментираността все пак е налице - то извисяването може да се случи и посредством най-дълбоките бездни, а не само погледът на отворите им отвисоко.

Нещата са относителни само докато се опитваме да ги разглеждаме като конкретни. Медитирайте над това! :)

* * *

Няма място като вечното.
Няма пътища до там.
В на съзнанието пътечките
си изгубен и си сам.

И не виждаш космоса.
Не усещаш и оттатък.
Да, посоки много са,
а маршрутът кратък.

Но натам не духа вятъра
и звездите не насочват.
Там приключва мярата
и безмерното започва.

Преди началото започва
и приключва във безкрая..
Пониква във ефирна почва
и повяхва .. и блуждае

между моментите във енергията.

С.

Светлина

Поредната нощ в която очите ми не се затварят,
поех дълбоко дъх и забравих за страха,
за грешките, започнати от нас и недовършени от вас,
за алчността, която изпълва вашите души във този час.
Нощта ме прави щастлив и отваря врати към друг свят,
свят, изпълнен с прекрасни лирики и щастие,
но когато небето изпълва се със светлина,
идва моето непредвидено и неканено нещастие.
Боря се с това всеки ден, когато видя светлината,
опитвам се със всички сили да изгоня тази тъмнина,
която тъй удобно и уютно настанила се е в мен,
и не ме оставя на мира всеки светъл и топъл ден.
Изминаха се месеци, години и това се промени,
този прекрасен свят ни прави много по-добри.
Тъмнината бавно си отива и съзнанието ми я изтрива,
и идва само щастието, а светлите дни станаха малко по-добри.
Всичко случило се ме направи силен и усмихнат,
сякаш цяла вечност чаках болките ми да притихнат,
но щастието ми надделя
и в живота ми в момента има само светлина.

Темпорален Ледников Период

За да бъде застинало, времето трябва да има и функцията да не бъде такова (поне като потенция). Самото проявление на другата същност не предполага, дори откъслечно, наличието на диаметралнопротивоположната такава. Това би било подобно на нагласата при която, виждайки дървото неподвижно, допуснем, че за да е такова, то е избрало това състояние пред другото (да се придвижва в пространството), което също е иманенто за него.
Предвид гореизказаното, при случай на застиване на времето, то вероятността то след определен момент да започне да тече отново линейно, спираловидно или циклично е близка до нула. Защо?

Просто е - защото това би трябвало да се случи в следващия момент, но при застинало време такъв няма - нито пък предишен. Само вечно сега.