Отвъд

Където изгряват духовете -
измежду вонята на труповете
страхът се натрупва -
затрупва
светлината – изход от тунелите,
не допуска черното при белите.
Обича контрастите,
но с безстрастието
на властните
отрекли се от трона и скиптъра,
само и само да чуят молитвата
на изгубените души -
там където всичко се руши
и да възкресят от руините
блясъкът на съвършеното
той след плен помита
завършванията
и започва
да дарява
любов
и изкрещява
застанал пред бездната,
колко я люби и мрази -
изчезва там ...

Само, за да се прероди в нейната глъб -
където остави своята обич и своята скръб.
С тях прегръща мракът отново
със сливане връща всички окови -
на властващите
и така поражда и в тях крясъците
и посочва проблясъците -
падащи звезди
вечно завръщащи се
дето преди
всички превръщания
прегръщанията
бяха и ще бъдат
единствената реалност.

S.