dustlings

Откога вървим по тази прашна пътека? Не помня какво беше вчера. Не помня какво е било преди. Едва ли е имало "преди". Едва ли ще стигнем до "след".

Вдишвам прашинките, приветствам ги в съществото си, така както те ме приветстват на пътя.

От къде ли се натрупват?

Безчетните стъпки по пътя откъсват късове прашинки, които се носят около нас.

Те не замъгляват гледката - те СА гледката! Не замърсяват въздуха, те СА въздух!
Чуй как пеят ...

Последното - старт-финала - излез от пистата - лети през измеренията - обедини ги

Последното,
а после то
последвано
от посланието
постлано в
послеписите
на после-живите
предшествани
от нашествия
на наши
нещастия,
а щастието
прочиства
честитото
чувство
чувано
често
на честотата
на себе си.

Има ли други?
Разликата
в празните ликове
на празниците
и техните подопечни
съотечественици
технически
пресъздали
съзиданието,
останали встрани от
странното
еквивалентно на
страниците
написани
от отците им
отчитащи се
пред своите
като "свой и те",
а останалите
остават,
стават
наместват се,
местата
се размиват и
изчезват.

Мостът на реалността

Гъделичкащи мозъка звукове...

Градящи, развиващи се умове.

Вместо с "музика" и тостове,

те изскачат с умни постове...

Тези съвременни апостоли

опитват да преминат моста ли?

От една страна - простотата,

а от другата - искрата.

Искрата на това да бъдеш

по-различен, а не "пъпеш"...

Да постигнеш целите в живота

и да бъдеш ти като пилота -

този, чиято мечта беше

в облаците да летеше.

А отдолу във реката мътна

стоят бездейно без да мърдат

като изпаднали в летаргия сомове.

Чакат, а не четат дебели томове

от необятните научни текстове

и от трудните словесни жестове,

сътворени за да носят просветление,

а не да доведат до това явление!

Явлението, което чалгата докара,

създадена да те отнесе в "бездара".

И ето хората живеят,

трудят се,

опитват се да съумеят.

А тез маймуни гадни долни

дърпат ги,

опитват се да ги направят болни.

Заразяват ги с тяхната простотия

докарват им главоблъсканици, олелия...

Посветено на опитващите, 
подтикнато от цитата на Silent City:

"Малка музика. Тостове. 
Не виждате ли - прости сте!"

Румен Колчагов

YinYanging - part 2

Препрочитане, но изскачат нови усещания, идеи, смисли .. и пак светлите са преборени от мрачни, а те се разпадат на светлинки - прояснява се, светлинките са свещи. Догарят, но идва денят. Угасват по пладне.
Сянка под премъдрото дърво. Няма какво да каже, нито притежава нещо, което ти не - ти имаш твърде много неща, които те отличават от него.
Потъваш в забрава и изплуваш измежду звездите. Яхваш комета, дишаш звезден прашец, а с издишването раждаш черни дупки.
Последна страница - корица .. и пак си тук. Изборът пречи, ограничава. Отпусни се - ти си течението!

Към първа част

Yin to the Yang

Ново четиво - ново прочитане на себе си. Всичко се разжда в обмяната на мисли и опит - и отсам и отсреща се зараждат ноподозирани и привидно несъществуващи досега реалности. Но дали е така? Дали всъщност същото това общуване: било то чрез постъпки, чрез думи, чрез писане или каквато и да е друга експресия - не отключват неща, които ги има и у нас и у всеки друг. Просто малко по малко угасналите завинаги диодчета просветват - и отсам и отсреща. А когато светнат всички - парад на светлината. Или .. светлина без мрак - едва ли ..
Светлината поглъща, както мракът - ако всички сме еднакви - то всички сме лъчи на едно и също слънце, същото което заедно с хиляди звезди е погълнато от лъчите на мрака...

To be continued..

part 2

Friendly inspiration

Когато границата между реалността и фантазията е толкова безкрайна и същевременно тънка, че почти преплита двете измерения ... точно така се почувствах вчера, докато бирата и цигарения дим се опитваха да преборят депресията, подтикната от съвършения текст на песента и отвратителния вкус на действителността.

Румен за реалност заговори

и ума си той отвори.

Паралелното е относително и не

знаем истината за него,

но мислите ни са безкрайни

и изхвърчат като торпедо.

Тримата сме едно цяло

и не ни боли за щяло и нещяло,

вихърът се спря в душите ни

и въздухът е вече във гърдите ни!

Добре сме се събрали тримата -

задругата на мислите и римата.

Сместа е изненадваща и силна

и обсипва ни обилно,

а ние жадно наквасваме устни -

елексира – божествено вкусен -

храна за душата, енергия.

И тя се разтваря в безмерното,

а там всичко е истинско,

да, далеч от инстинктите,

свещени мигове
зловещо издигат ни, 
но нямаме страх от високото
и реем се там и посоките
са просто илюзия.
Захвърляме маски нахлузени

и сме себе си!

It's all the same

Всичко е празно:

случки,

омраза

 и тази

    другата

 дето гази

    първата -

 заслугата ѝ -

        лази,

        напъва се,

        но спъва се

        и потъва

   на дъното,

       и отплува

 със слънцето,

щото

      няма го зрънцето

      дето от цялото

е само кайчец.

             Началото

             почва 

     вода и лед -

кръгче порочно

     в небето -

     под почвата

     проточва се

и се влива в небето

                   и ето -

         светлото ято

 ветровете подмята.

    Секундата слята -

  всевиждащо сляпа

     ПРОГЛЕДНА

     и до последна

                капка

             поседна

          до камъка

               горещ -

изпарѝ я,

а по камъка скреж

 и магия

скрепваща

злото и добрия

          подтик

нанякъде.

Но всичко е празно

и няма дè

да оставиш тези мисли.

Събуди се!

                   Спиш ли?

Еднакво Е!