Мир

Ще умра в мир. Представям си го. Виждам отвъд мрежата, отвъд видимото. Отвъд Края има безкрай, където песента на живота е изчезнала, но се е появила песента на вечността. Тя никога не спира, не може да бъде спряна, просто е там, звучи, кънти и преплита чужди животи в един. Настръхват всички живинки, останали отвъд безкрая..дълбоко в празнотата е пълно, препълнено, блика, извира, прелива…Животът прелива там, където няма живот… Не съм мъртъв, но съм в мир. Не съм и жив, но съм в мир. Навсякъде има мир, дори и там..с мен идва само душата ми, само дните пред мен остават пред мен. Вечност, мир, светлина – там са, виждам ги, не избледняват. Не мога да видя себе си преди, виждам се само зад мрежата..зад мъглата от изгубени души, които търсят своя мир. Аз съм там, за да им помогна, да ги поведа напред, към началото след Края. Но когато поведеш много животи, забравяш за собствения си и той е там някъде, но е малка част от цялото. Без изгубените души няма цяло, има само част от Всичкото. Една прашинка не може да направи облак от мъгла…една клетка не може да създаде тяло…всичко трябва да е запълнено за да има Цяло. Аз го запълвам, като повеждам Живота след живото, отвъд мрежата..отвеждам душите към призмата, която ги пречупва и те стават безброй, като запълват и последната дупка във вечността. Тогава вече има Цяло, тогава вече има смисъл за живот, но той се намира отвъд всичко, което е било….намира се отвъд Живота. Умрях…и съм там, прескочил живота, стигнал до Цялото. Беше мир, душите бяха в едно, Цялото бе събрано, сглобих вечността. Сега си отивам, остава просто вечен мир, а те са там…в Цялото…във вечен Мир!