Home

У дома е в рая. Корените ти са впити в светлината, а клоните са лъчите.

Имаш нужда и от тъмнина? Просто спи у дома.

Предай се на болката, на смъртта. Болката пречиства, а смъртта поражда.

Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.

У дома е в теб.

Бъди.

Shine

Когато вече всичко е казано и погълнато .. и стоиш на ръба на скалата. Тогава чуваш за първи път! Чуваш тишината. Чуваш в нея всичките си спомени, представи, мечти .. и виждаш как се разтварят там и от тях остава .. тишина. Те не съществуват.

Казаностите .. Къде са те? Те родиха тишината. Тук е покоят. Затваряш очи и блаженство обгръща цялото ти същество. Но ти се простираш далеч извън него. Усещаш го - очите те лъжеха до сега. Те ти казваха: "Това е твоята гледна точка от там, където си". НЕ!

Няма гледна точка, нито теб - всичко е само тишина.

Тя проглушава ушите ти. И без това отдавна нищо не ги бе радвало истински. Сега бяха обгърнати от съвършената музика - тази на спокйствието, безмълвието и вечността.

От нея изтръпваш - целият - до последната фибра. Допирът престава да съществува ..

И тогава вкусваш Истината. Оставяш слънчевият лъч, едва проправил си път през облаци и мъгла, да се разтопи на езика ти.

И изгряваш ..

Мир

Ще умра в мир. Представям си го. Виждам отвъд мрежата, отвъд видимото. Отвъд Края има безкрай, където песента на живота е изчезнала, но се е появила песента на вечността. Тя никога не спира, не може да бъде спряна, просто е там, звучи, кънти и преплита чужди животи в един. Настръхват всички живинки, останали отвъд безкрая..дълбоко в празнотата е пълно, препълнено, блика, извира, прелива…Животът прелива там, където няма живот… Не съм мъртъв, но съм в мир. Не съм и жив, но съм в мир. Навсякъде има мир, дори и там..с мен идва само душата ми, само дните пред мен остават пред мен. Вечност, мир, светлина – там са, виждам ги, не избледняват. Не мога да видя себе си преди, виждам се само зад мрежата..зад мъглата от изгубени души, които търсят своя мир. Аз съм там, за да им помогна, да ги поведа напред, към началото след Края. Но когато поведеш много животи, забравяш за собствения си и той е там някъде, но е малка част от цялото. Без изгубените души няма цяло, има само част от Всичкото. Една прашинка не може да направи облак от мъгла…една клетка не може да създаде тяло…всичко трябва да е запълнено за да има Цяло. Аз го запълвам, като повеждам Живота след живото, отвъд мрежата..отвеждам душите към призмата, която ги пречупва и те стават безброй, като запълват и последната дупка във вечността. Тогава вече има Цяло, тогава вече има смисъл за живот, но той се намира отвъд всичко, което е било….намира се отвъд Живота. Умрях…и съм там, прескочил живота, стигнал до Цялото. Беше мир, душите бяха в едно, Цялото бе събрано, сглобих вечността. Сега си отивам, остава просто вечен мир, а те са там…в Цялото…във вечен Мир!

Отвъд

Където изгряват духовете -
измежду вонята на труповете
страхът се натрупва -
затрупва
светлината – изход от тунелите,
не допуска черното при белите.
Обича контрастите,
но с безстрастието
на властните
отрекли се от трона и скиптъра,
само и само да чуят молитвата
на изгубените души -
там където всичко се руши
и да възкресят от руините
блясъкът на съвършеното
той след плен помита
завършванията
и започва
да дарява
любов
и изкрещява
застанал пред бездната,
колко я люби и мрази -
изчезва там ...

Само, за да се прероди в нейната глъб -
където остави своята обич и своята скръб.
С тях прегръща мракът отново
със сливане връща всички окови -
на властващите
и така поражда и в тях крясъците
и посочва проблясъците -
падащи звезди
вечно завръщащи се
дето преди
всички превръщания
прегръщанията
бяха и ще бъдат
единствената реалност.

S.