OM

Всеки скептицизъм грохва смазан

изпод мощта на случванията.

Егото бива наказано

от природната стихийност.

Остави го да изгние в шумата

и ела да ти покажа клоните.

Дочува се и шум оттам

от окъснели сови.

Всички бързат към сънищата,

и се будят усмихнати

някъде насред друмищата

благодатни, притихнали...

Красо-ТИ-те

Понякога питате ли се какво е красотата?

Или пък защо живеете в необята?

Защо точно аз, а не той?

Защо аз съм аз, а той е той?

Защото всеки лъч светлина е само мой!

Във този телесен слой

мислите са ни безброй.

Аз съм аз и той е той,

а отговорът на въпроса е в застой.

Никой не нарича първата звезда последна,

но ти я погледна

и хоп – тя изчезна безследна.

Последният ден донесе първа нощ,

но когато тъмнината изпари се и настана тази мощ-

мощта на словата,

на душата

и на това под гърдата,

тогава не беше ли мръсно,

че сме стъпили на земята,

и всичко това се случи толкова късно..

Хората са долу, но най-ниското

е краят на високото,

А там е синьото,

безкрайното и потайното.

Вече сме в небето ние,

но къде сте вие,

аз и той сме там,

но вас ви няма – не ви ли е срам?

Пренасям се във друго тяло,

„себе си” изчезна,

светът създадох аз, но кой съм аз

след като изчезнах

и във другото се влях.

Чуждите мисли станаха мои,

моите пък други - чужди,

няма вече лош застой,

изпълняваш просто нечии нужди.

Погледни през неговите очи

и тогава ще разбереш дали боли…

Не казвай „спокойно човече”,

защото от истината си далече…

Вопъл или вой

Вопъл, вой

към простора

разпрострял се навсякъде

сякаш себе си моли

някак си с бурите да избягаме,

останали привързани към него,

озъртащи и питайки се: „Де го?“

Слепотата в погледите

заблестява,

а от нея се излюпва паяк

без никаква представа,

че просторът не е стая

и оплита се във формите

измежду центъра и фонове.

Време е за вечност,

а скитането безконечно

се зове „покой“,

пробуден

с вопъл или вой.

The beginning

Сатори, нирвана, мокша, Дао означават едно и също – пътят за достигане до есенцията. Тя от своя страна не е нито път, нито локация (респективно цел). Няма разлика между откриването на Пътя и достигането до есенцията. Няма и начин за отклоняване от Пътя, възможно е само той да не бъде разпознат, докато се върви по него. В този ред на мисли Реалността е виртуална, тъй като показва пътя, но скрива от нас, че това е Пътят, подобно на филм, в който се ползва част от реалността, която отговаря на изискванията за обстановка в сюжета и чрез декор, осветление, филтри и различни други обработки се постига желания ефект. Това, което се вижда на лентата пак си е същата реална полянка, само че стената, използвана за декор е само холограма.     

Всеки открива смисъла на живота в различни неща. Той се формира като комулативна оценка от всичко, което човек преживява. Обикновено този смисъл движи живота на всеки напред. Осмисля го. Прави човек с цел, която е в унисон с него щастлив. Това ли е щастие? Или щастието е смисъла? Или поне целта? А кой казва, че трябва да има смисъл .. или цел? И двете са просто думи, изразяващи абстракции. Абстракции, които са градивните частици, на Реалността. Въпросът не е кои са най-правилните такива. Няма въпрос всъщност. Смисълът не е „извън кода”. Няма „код”, няма смисъл! Просто живееш .. евентуално .. или съществуваш .. или си .. или не .. въпросът не е екзистенциален .. няма въпрос! Всичко е едно, не съществува нищо различно от всичко, не съществува нищо подобно на всичко. Във всяко едно нещо се съдържа всичко, от различен ъгъл. Няма правилен ъгъл. Начинът е да се обхваща всичко в цялост.

Из "Виртуална ли е Реалността?" by Sratsimir Baryakov & Boris Grozdanov PhD